Децата живо се интересуват от случилото се в миналото, но се интересуват от автентичните разкази за това минало, а не от назидания или от дълбокомислени чужди анализи.
Те искат да осмислят историята през сърцето си, през своята емоция, през своето разбиране за справедливост. 
А какво правим ние? 
От години слушам само празни приказки за учебниците по история и кой да ги пише, как да ги пише. Това е рефлекс от тоталитарната държава: защото си представяме децата като папагалчета, които трябва да наизустят "правилните " уроци, а не като мислещи създания, които се вълнуват, както и възрастните хора, от доброто и злото, от насилието и от начините човек да му се противопостави.
Не си даваме сметка, но всяко едно дете се сблъсква почти ежедневно с насилие и с унижение - и вкъщи, и в училище. Може да не е с насилието на една милиционерска тоталитарна държава и слава Богу, но със сигурност всяко дете се сблъсквало с насилието на по-силния над по-слабия, с насилието на групата срещу индивида или с насилието на авторитета (родител, учител и т.н.) над себе си. 
Затова в добрата детска литература проблемите за насилието, за болката, за смъртта са постоянни теми. Защото те вълнуват истински децата наред с всичко останало. Представата, че едно дете трябва да живее в саксия не просто е погрешна, тя е фалшива, тя е лицемерна. Отказвайки да говорим с децата си за болката и унижението, за несправедливостта, за смъртта, ние им отказваме нашата подкрепа. Оставяме ги сами. После се чудим защо толкова хора са неспособни да се правят с предизвикателствата и с трудностите в ежедневния живот и защо самоубийствата у нас са толкова плашещо много.
Колко от нас си дават сметка, че подигравките на съучениците или на родителите нанасят по-големи травми на децата от гледането на филм за концлагери? 
Напротив, съпреживяването на чуждата болка те прави по-силен и по-човечен и не случайно на Запад децата участват в свои ученически театрални представления за Холокоста. Ето афиша за пиеса на ученици от основно училище (до 12 годишна възраст) в Холандия, които по този начин пресъздават случилото се през войната в техния район.
Поздравявам отец Паоло и за инициативата, и за това, че децата от Белене са се запознали с разказите на Крум Хорозов, на Петър Байчев, на Стефан Бочев и т.н.. Радвам се, защото по този начин - знаейки действително случилата се история, а не идеологическата пропаганда, те ще се противопоставят на насилието в името, на каквато и да било идея. Ще се противопоставят на опитите да бъде смазано човешкото достойнство. 
Благодаря на отец Паоло, че върши нашата работа!

Даниела Горчева