Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.07.2017 15:22 - Авалон
Автор: tatkovina Категория: Забавление   
Прочетен: 378 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 АВАЛОН

 

Всъщност настоящият разказ не предава легендата за Авалон – легендарният и митичен остров. Не и в подробности и не само нея. Реч иде за едно не по-малко прекрасно кътче от не по-малко легендарната и митична Родопа планина. Техните съдби са свързани и вплетени. Като че ли в неуморен бяг колелото на времето отново и отново дава знаци, учи, предупреждава...

В незапомнени времена, под угрозата мъдростта с векове събирана на святото място и прелестта на неговата невинност да бъдат унищожени, жриците на древна вяра със сетни усилия успяват да изнесат, успяват да спасят Авалон. Прегърнали своите души и сърца. Свикали сили, които познавали и които не познавали. И успели. Спасили святото място, изнесли го между световете, между пространствата и само тези, които можели истински да видят го виждали, тези, които можели истински да чуят го чували. Там, където само тези, които носили сърце и душа, недокоснати от злото можели да стъпят. Така древната и чиста мъдрост на Авалон останала жива.

Тази притча отекна чак тук, отекна чак днес, защото над мястото в сърцето на Майка Родопа, което бяхме учени да наричаме „Балкана” и още го наричаме така, надвисна същата тъмна угроза.

Странно и чудно място беше този „Балкан”

Балкана”, където децата растяха, припкащи по цели лета по просторните поляни и техните баби живееха дните на своята заслужена почивка сред прекрасната зеленина и божествен въздух, любуващи се на растящите пред очите им малчугани.

Балкана”, където същите тези малчугани, вече юноши, разтърсваха горските простори с ечащите си весели гласове и смях, където отпиваха първите толкова сладки глътки на онова божествено чувство, където откриваха любовта в уханните летни нощи.

Балкана”, където пак те, спокойни и доволни, приседнали до майките и бащите си, гледаха стъпките на своите деца по пътя на вечния кръговрат, по който те вече бяха вървели.

Освен „Балкана”, наричахме го и „Курорта”. И още го наричаме. Със същото уважение и копнеж.

Та, иде реч за „Курорта”, където като че ли в незапомнени времена същите онези баби и внуци простичко, но ритуално сякаш, присядаха един до друг и независимо кой откъде е дошъл и какъв е, гледаха рамо до рамо филма, който някой бе решил да им прожектира на стената на „Стария ресторант”. Съвсем примитивно, съвсем мило, съвсем истинско. И хората общуваха, хората бяха заедно. Защото бяха на „Курорта”, където сутрин съседите бодро и непринудено се поздравяваха. Където съседите се познаваха.

Години минаваха една след друга. Сякаш еднакви. Сякаш онзи същият „Балкан” продължаваше да ни приютява...

Докато един ден някой не каза, че е чул вопъл. Докато всеки от нас не каза, че е чул вопъл. Тъжен и отчаян. Някои го нарекоха зов.

Огледахме се. Прогледнахме. „Балкана” не беше същия. Ослушахме се. Наистина бе зов. Наистина бе тъжен. „Балкана” умираше. „Балкана” се задушаваше.

Тежки бетонни мастодонти, сякаш бункери в необявена война с природата, бяха нахвърляни из това божествено кътче, където Майка Родопа царуваше в цялата си прелест. Докъдето стигаше погледът, прилични на отломки от гнили зъби, бетонните крепости бяха осеяли живите планински склонове, до тях грозни ями с клокочещи вътре нечистотии, бяха напръскали лицето на ”Балкана” като белези на нелечима проказа. Гигантите врязваха бездушните си тела в снагата на могъщата планина, сякаш решили да пребъдат, сякаш решили да я надживеят.

Но Майка Родопа е жива. Майка Родопа е древна. Майка Родопа е силна.

Отправила поглед към вечността, тя ще разстила величествената си сянка, дълго, дълго, епохи след като белият, сух прах на последния бетонен гигант се разпилее из невидимите воали на вечния вятър.

Но спирам до тук. Не ще отделям повече внимание на това, което в момента е вместо „Балкана”.

Уви!

Не е храм на духа, какъвто е издигнат на мястото на старото светилище, където според легендата се е намирал Авалон.*

Уви!

Ние нямахме този късмет.

Не ще продължавам за бедствието. Не заслужава и сричка от мислите на човек, който обича природата.

Ще продължа за ”Балкана”.

Въпреки необявената война срещу Майка Родопа, не всичко от „онзи” „Балкан” бе безвъзвратно изгубено. Всеки, който имаше уши и очи, всеки, който имаше сърце и душа, виждаше поляните, вечната гора, облените в свежа слънчева светлина планински склонове, можеше да чуе прекрасната песен на птиците и още ехтящия смях на хората. Стари и млади. Хората, които обичаха всичко това. Които провирайки се сред бетонните колоси все още бяха „на Балкана”.

Защо не бе безвъзвратно изгубено? Защо още имаше такива хора ли?

Защото там са боровете, там са стройните буки, там са птиците с тяхната песен, там е вечният вятър, шептящ в клоните на прекрасната гора. Все още са там. Живи.

И ние намерихме смелост. Взехме от тяхната сила. Дръзнахме. Направихме това, което почувствахме свой дълг. Дълг древен, колкото времето.

Ние, които бяхме момчета и момичета, младежи и девойки, ние, които сме мъже и жени. Ние, които сме, бяхме и ще бъдем приятели. Винаги. Под майчиния взор на Родопа планина.

Направихме го.

Направихме своя магически кръг. Както в незапомнени времена на Авалон, както в една стара, но прекрасна песен-идеал - „Кръг от ръце”. Но не го направихме срещу злото. Не го направихме срещу никой.

Направихме го за ”Балкана”.

Не се събрахме, скупчени в страх. Не обсипахме поляна в малки трептящи огньове в очакване на слънчевата светлина, която да разпали огън в душите ни.

Нямаше нужда.

Той вече гореше.

Разпилени из четирите посоки на света вместо ръце, едни към други, ние протегнахме душите си. Без значение на възраст, пол и занятие. В топлата прегръдка на вечния дух на Майка Родопа, сключихме своя магически кръг. И чудо. Бяхме повече, отколкото преди - малки, големи, жени, мъже, деца – всеки с искра обич към нашия ”Балкан”. Онзи „Балкан”. Истинският. Живият.

И тогава повярвахме. С чистата вяра – без храмове и канони – че справедливостта в смъртния свят на грешните люде не е мъртвородена.

И се случи. Неусетно. „Балкана”, онзи Балкан, беше спасен. Сред безбрежната вечност между световете. Чувство, невероятно и приказно, че ако някой от нас се изкачи на най-високия бук, ще съзре в далечината мъглите на Авалон, вля спокойствие в сърцата ни. Накара ни да се усмихнем.

Всъщност не ние спасихме това прекрасно кътче от Майка Родопа. Няма как. Смъртните ни сили не са достатъчни. Ние просто платихме своя дан и древната душа на вечната планина ни повика при себе си. Показа ни невидимата пътечка. Сигурно не е искала да страдаме...

Знам, ще кажат – проста носталгия. Не ще да са прави. Точната дума е болка.

Боли, да. Но за кратко. Докато успееш да настроиш сетивата си отвъд бетонната реалност. Плавно и необяснимо проникваш между пространствата и виждаш „Балкана”. Дори не е необходимо да затваряш очи, стига само да ги впериш в нетленната граница между върховете на гордите борове и необятното синьо небе и да оставиш птичата песен да те отведе към твоя остров на блажените - да те отведе на ”Балкана”.

 

* Според легендата за Авалон, след спасяването му в пространството между световете, на мястото на древното светилище е построен манастир, съществуващ и днес.

 

Георги Връбчев

Четвърто място – бронзов медал, награда за заслуги на президента в IX Международен конкурс за литература и изкуства „La Piazzetta” 2017 в Салерно, Италия за раказа ” Авалон”




Гласувай:
3
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tatkovina
Категория: Забавление
Прочетен: 143940
Постинги: 107
Коментари: 21
Гласове: 48
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930