Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.02.2015 23:19 - Надживяхме ги всичките!
Автор: tatkovina Категория: Забавление   
Прочетен: 877 Коментари: 0 Гласове:
2



"Пътешествие с Натали"-една рубрика, която слушате всяка сряда от 14:00ч. българско време.Автор и водещ е Наталия Бояджиева.Пътешестваме из Филипините.                                               

     Н А Д Ж И В Я Х М Е  Г И  В С И Ч К И Т Е!

      Още  е празнично  време, ще започна с  някои увеселения, за да уравновеся със страшноватите народни вярвания по-нататък.

          Ходихме с Агнес на селски сбор, почти  като нашите. Тук му казват фиеста - дума, която извиква усмивка и блясък в погледа у всеки филипинец. И в добри, и в лоши времена тя трябва да се състои. Всеки град и село, а дори и квартал, има поне един местен фестивал, посветен на светеца – покровител, така че винаги някъде в страната се празнува.

        Испанците са въвели фиестите не само за филипинците, а и за останалите покорени от тях народи в Латинска Америка. Целта е била да се замени езическата почит към местните божества с религиозно честване  на християнските светци.

       Филипинците са силно ориентирани към семейната задруга – те помагат на своите семейства,  роднини, съседи и приятели. Ако семейството е бедно, възрастните правят жертви за образованието на младите. Bayanihan духът прави възможно хората да строят домове, да се преместват в новия дом, да отглеждат и прибират реколта, да изграждат пътища, с малки разходи. Хората от общността си помагат във всичко това, многото ръце правят работата лека.

      Някои дори се завръщат от чужбина, за да отпразнуват фиестата с близките си. Сутрин се започва с църковна служба, посветена  на светеца, следват забавните игри, които ние с Агнес пропуснахме, тъй като тя беше на работа в болницата до обяд. В някои села се проточва и парад с народни носии. Следва богата трапеза, който не се вдига  до среднощ и всеки е добре дошъл във всяка к ъща... тук вече се включихме и ние; както се случи...  Покани ни Том, американец, когото познаваме от фитнеса, в дома на негов приятел от барангай  /село, град/ Пинулот в областта Диналупихан. Средата на декември.  Пътувах дотам с автобус около час  и пристигнах в 12, тъкмо когато смяната на Агнес изтичаше. Няколко пациенти чакаха на открито под стрехата на болницата да им дойде редът. Клиниката е за спешни случаи, но идват и хора с по-леки заболявания, те могат и да почакат.

     Триколките тук не са моторни, както в Олонгапо, а с велосипед. Жал ми беше да сядам в такава човешка рикша, но Агнес настоя и се настанихме двете. Сухият човечец беше радостен, че има клиенти и натисна смело педалите. След пет минути бяхме вече на шосето, където нямаше и помен от спирка, но хората си знаеха къде да чакат и там заставаха. След още малко лъкатушене с автобуса из крайно бедни селца, скрити сред палми и бухнала зеленина, най-после стигнахме до нашето място.  Агнес никога не беше идвала тук, знаеше само името на домакина, но селото е малко и се надявахме бързо да намерим къщата. „Тук хората са много бедни, рядко им се случва да празнуват, затова е толкова голяма радост за тях”  – тихо каза моята приятелка, докато вървим. Около нас тичаха весели деца, а след тях се проточваха и възрастните – явен знак, че има празник. В други дни по обед е пусто, хората са по къщите или на работа. Санта Лусия е светицата патрон на село Пинулот, службата отдавна е минала, а също и игрите, за които по-късно ми разказаха познати. Една от тях се нарича Palong Palayok. Традиционно  пръстено гърне, пълно с дребни монети и бонбони, се завързва на клон и наоколо се събира публика, която има важна роля в играта. Мераклията за награда получава здрава тояга в ръката, после му завързват очите и го завъртат три пъти. Той тръгва да търси гърнето, за да го счупи, има право само на един удар. Смях, викове, зрителите се пръскат от пътя му и го  напътстват по-отдалеч: „Спри, наляво, сега направо, върви надясно!”. Ако не улучи, друг играч заема мястото му. Ако пък е сръчен и разбие гърнето, сборяните събират разпилените бонбони, а победителят получава парична награда – около петстотин песо. Окачват ново гърне и всичко се повтаря. Пак с награди е и  катеренето по високо бамбуково стебло, за да се отвърже кърпа, вързана на върха му,  и други подобни състезания по ловкост.

        По-съвременна е играта с музика и столове, знаете я, и при нас се играе. Няколко души танцуват в кръг около събрани столове, с един по-малко от хората. Внезапно музиката спира и всеки си търси стол да седне; който остане прав, изгаря. Отнема се един стол и танцът продължава, докато се излъчи победител. Вечер обикновено има фойерверки и конкурси по красота и по танци.

       Южният остров Минданао, където още от петнадесети век  властва ислямът, има свои уникални традиции и обичаи.

       С питане намерихме къщата, посрещнаха ни Том и неговият приятел Джон. Джон отглежда манго в обширните си  градини.  На първия етаж, в кухнята имаше наистина много храна, разпределена в онези лъскави съдове с похлупаци. Чест и гордост е за семейството, ако дойдат много хора да споделят трапезата.  Оставиха ни сами на спокойствие да си сипваме, колкото ни се яде. Хапнахме набързо и се качихме на втория етаж, където е терасата – широка и даже с малък басейн, в момента  празен. Там под навес бяха насядали гостите, там беше и пиенето. Ето то вече е проблемът според Агнес: „Започват да пият от сутринта и следобед вече са при нас, в болницата с разбити глави, защото са се били. Затова не обичам фиестите, а и кой ли лекар ги обича...” Неумереният алкохолизъм е също американска традиция, поддържана ревностно и от корейците, живеещи тук. Те страдат от силна жажда, при тях се пие дори между всяко пиене... Голямо пиене, вярно е,  поседяхме малко от приличие и си тръгнахме точно преди домакинът да пусне бутилката уиски и да се строполи неподвижен на земята.

          Том живее в страната от десет години, от тогава е и приятелството му с Джон. Той е един от хилядите американски пенсионери, които изживяват старостта си във Филипините. Срещам ги всеки ден в супера, най-често придружавани от млада филипинка и малко филипинче край тях. Отначало привличаха погледа ми тези грамадни бели планини, които плават тържествено сред дребничките местни хора, но бързо свикнах с гледката. Сделката е честна според тях – това са самотни, обикновено разведени  хора, които  имат нужда от грижи в последните години от живота си, а хората тук са много бедни и лесно се намират млади жени, които да се наемат с къщната работа  срещу прехрана и издръжка на децата им. Те не се женят, но и никой не се стреми към това. Всеки е доволен. Много от американците са работили във военноморската база в Субик преди да се пенсионират и се чувстват съвсем у дома си. Ползват се и с уважение като последните господари по тези земи...

           През 1898 Испания отстъпва Филипините на САЩ.  Като изключим  протестантската религия, внесена от американците през 1918, и изместила до голяма степен римокатолическата, има и някои добрини, които трябва да се споменат. За сто години колониализъм нашествениците все пак са построили жп линии, пътища и мостове, отводнителната система тук, в Свободната зона, е от тях. Някои игри като тенис, баскетбол, бокс и футбол също са техни. Няколко университета са основани за това време.  Важна задача за колониалното правителство е била да разпространи американските културни ценности като религията не е била включена в учебната програма, както е било по време на испанския период.  Днес религията далеч не е само римокатолическа, всевъзможни секти властват „демократично” и пълноправно  сред народа. Английският език е приет за един от двата официални езика и това улеснява пропагандата. Така сега  младите хора израстват в едно грубо и натрапчиво  американизирано общество. Този колониален дух е водовъртеж от антиматерия, която безпощадно поглъща филипинската национална самобитност. Една черна дупка, от която до този момент излизане няма. Все още управлението е имперско, американците се чувстват повече владетели  на тази земя, отколкото самите филипинци. Това е страничният поглед на чужденеца, местните не се оплакват...

         Ето какво мислят те с известна горчивина,  самоирония, но  и с несломимо  жизнелюбие за отношението на другите народи към тях . Записах от една дискусия по телевизията.

       „Какво казват другите народи за нас, филипинците – че сме дружелюбни, добродушни, лоялни, сантиментални, по-интелигентни от малайците; религиозни, но не толкова мистични като индийците; подражаваме, но по-малко от японците. Липсва ни самоувереност. По-малко работливи сме от китайците. Най-приспособими от всички ориенталци. /тук потвърждавам/.

      Испанците мислят, че сме като тях.

     Американците мислят, че филипинците не са достатъчно американци. Те не разбират защо женените деца продължават да живеят с родителите си.

    Французите мислят, че сме единствените азиатци с чувство за хумор.

   Китайците ни мислят за разточителни.

   Други народи се опитваха  да ни „спасят”. Испанците – от Сатаната. Американците – от испанците. Японците – от американците. Те всички се биеха заради нас! И в края на краищата ние спасихме себе си и оцеляхме в цялата тази загриженост... Испанска колонизация, американско управление, японска инвазия, земетресения, военно – политически преврати, тайфуни, Ел Ниньо – видяхме ги всичките, надживяхме ги всичките.”

                                                                                                                        Наталия  БОЯДЖИЕВА

  

  

       

 





Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tatkovina
Категория: Забавление
Прочетен: 131174
Постинги: 99
Коментари: 21
Гласове: 42
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031