В днешното издание на рубриката "Пътешествие с Натали" чуйте за октомврийските празници, които се отбелязват във Филипините.Автор и водещ е Наталия Бояджиева.Изберете www.tatkovina.com и пътешествайте с нас от 14:00ч. днес, 21 януари.Повторението за останалите часови зони е на 22.01. от 02:00ч. BG време.

                                          П Р А З Н И Ц И И П Ъ Л Н И Ц И 
                                            (Филипините - част 14)

„Във всеки човек има слънце. Позволете му да грее.”     Сократ

Октомври тук е симпатичен месец, празнува се много. Започнах с поредица от рождени дни, два от които в комплект с тайфуни, след това се разходих по Октоберфеста, последва глупавият Хелоуин, денят на ООН и месецът завърши с Денят на всички души, по нашему Задушница.

Първа ни покани на рожден ден Мел. В „Тропически залив” в 7 вечерта. В сезона на тайфуните... На обяд задуха вятър със свръхзвукова скорост, палмите за заогъваха безпомощно, заизливаха се потоци вода, връхлетя ни тайфун. Обикновено не траят дълго, мислехме си, че до вечерта ще отмине. Не стихна обаче. Кутийката с подаръка чака на масата. Помислихме си със Стани – в такова време едва ли някой ще се затича да празнува, рожденичката ще си стои сама... Това реши въпроса, обадих се на Мел – да, тя е във видеокето и чака. Извикахме такси, то се бави много, накрая изпълзя от тъмнината. Шофьорът не познава Олонгапо, от другаде е... Спираме на няколко пъти под ураганните напори на вятъра да питаме за посоката. Навън е топло, но много проливно, през предното стъкло не се вижда нищо, освен стичаща се на талази вода. След дълги обиколки докретваме до „Тропическия залив” и влизаме победоносно. „На втория етаж е рожденият ден „ – упътва ни един сервитьор. Мел седи умърлушена, само две гостенки, доплували незнайно как, ѝ правят компания и искат да придадат бодрост на гласовете си, докато пеят, вперили поглед в екрана. Опитах се и аз да накарам очите си да заблестят весело, но те изобщо не ме послушаха. Пристига поръчаната предварително храна за двадесет души в едни огромни съдове, всеки да си сипва. И тя не успя да разведри атмосферата; вече бяхме вечеряли вкъщи. Не знаехме какъв е обичаят, щом ни канят в бар, вероятно ще има само напитки. На дамите се предлага само сок, за Стани имаше бира. Азиатката трябва да бъде скромна, от нея се очаква да пие само вода и чай, в краен случай – сок. Навън тайфунът вилнее като изтърван, а ние седим кротко и слушаме безкрайните балади... По същото време в наводнената Манила се играе премиерата за сезона в Културния център на Филипините – „Жизел” с участието на филипино – американската балерина Стела Абрера в главната роля. Абрера е примабалерина в Американския балетен театър и гостуването ѝ е събитие. Единственото, с което ръководството на Културния център можа да улесни зрителите, беше да отмени официалния дрескод за случая. Можете да доплувате и в домашно облекло, важното е да успеете да стигнете...

Още сме в затъмнената стаичка на видеокето. Най- хубав глас има прислужницата на Мел, чудим се защо не е станала певица. За слугините – нещо обичайно са, трудът им е твърде евтин. В къщите, които се предлагат под наем, винаги има предвидена стая за домашната помощница, а някъде – и за шофьора. Близко колониално минало...

Няколко дни по-късно се озовахме с моите приятелки на същото място, този път на дневен рожден ден – от 10,30 сутринта. Това е времето за обяд в азиатските страни. Йоли и Ара от фитнеса са рожденички в един ден. Дълга маса, отрупана с храна, над двадесет гости и отново – безкрайни кахърни балади. Като си помисля, нескончаемото пеене избавя гостите от принудата да измислят теми за разговор – принуда, която винаги тегне над хора, събрани да празнуват на случаен принцип. Алкохол няма. Всички хапват, един пее на микрофона, после се редуват в пеенето. Някои пеят ужасно – трябва да ги изтърпите...По всяко време пристигат нови хора, други вече си тръгват, и така – цял ден.

Рожденият ден на куйа /бай, бате, чичо/ Цезар съвпадна с Хелоуин. Той навърши 71. Живее в Биниктикан – квартал, строен за американците, и сега изкупен от богати филипинци. Богатите са около два процента от населението, средната класа е още пет – шест процента, останалите, за съжаление, са под границата на бедността. Много корейци също живеят под наем тук. Куйа Цезар е приятел на Агнес от стадиона, където се събират групи хора да вървят за здраве преди изгрев, по хладно. Той я покани за четири следобед. Тя от своя страна покани мен, за да не отива сама на празника. Пременихме се и се понесохме с таксито. Пътува се дълго, кварталът е сред самата джунгла, далеч от Олонгапо. Пристигаме първи, дори рожденикът го нямаше още. Само внуците му – нагласени по хелоуински - се гонеха между масите на двора. Колко ли са горди ирландците, че по целия свят се празнува техният мрачен празник. Даже и тук, в далечните Филипини, някои гримират страшно и загрозяват децата си, само за да следват модата на жалкия карнавал на зомбита, без да се замислят за нейния смисъл. Устройват се състезания по зловещи деца /какъв оксиморон/ в моловете, тези културни центрове на съвремието... Мотото е „сладки и злокобни”.

Компанията за доставка на храна беше украсила градината и насипала ястията в познатите блестящи съдове с капаци.

Седим с Агнес на крайната маса и тихо си бъбрим. Нито гости, нито домакини... Само една черна котка плавно прекоси зелената трева, съвсем в духа на ирландския задгробен празник. Безоблачно и горещо преди залеза, по небето – розови планини с облаци над тях... Много весело – отвсякъде ни гледат черепи и вещици, както се полага на този ден. След два часа най-после пристигна Цезар / като един истински цезар/ с жена си Глория. Изслуша отегчено приветствията ни, кимна царствено и каза с лицемерно равнодушие, примесено с доза суета: „Скоро ще дойдат и другите гости – бизнесмени, политици...”. Сърцето на пишещия човек трепна след това уточнение, нали трябва да опозная всички слоеве на обществото.

Цезар е работил в общината преди да се пенсионира, бил е приближен на бившия кмет Дик /Ричард/ Гордън, последният от династията Гордън. Глория е била учителка по английски. На нея дължахме двучасовото си самотно и напразно очакване в задния двор. Съпругът ѝ поканил гостите си за четири часа, а тя след него им се обадила тайно и поправила началния час на шест часа. Незнайно как, пропуснала само Агнес... Да, такова им е чувството за хумор на този вид хора, такива са им шегите. Домакинята, разбира се, не се извини за „недоразумението” – богатите се извиняват само на по-богати от тях... Тя беше доволна от себе си. Разказа ни как са се сдобили с хубавата къща в Биниктикан, където вече е забранено да се строи. Когато я купили след изтеглянето на американците, тя била само „черупка, всичко вътре окрадено”. Възстановили я, нанесли се. Синът ѝ – млад бизнесмен – след като ме гледа известно време втренчено, каза: - За първи път виждам човек от България! – и поривисто се изнесе от полесражението. За него – бойно поле, за мен – наблюдателна кула...

Пресявам, разбира се, преживелиците, които споделям с вас, от впечатленията, които запазвам за себе си, най-малкото за да не бъда обвинена в, да речем, расизъм... Интересно, че в Китай такава мисъл нито веднъж не ми мина през ума. Едно е сигурно – предавам ви истината, така, както я виждам.

В шест часа колелото все пак се завъртя – слугите притоплиха храната, надошлите гости се наредиха на опашка с чинии в ръце пред лъскавите тенджери, а децата беснееха в техния кът, определен пред фасадата на двуетажната къща. За тях имаше наети хора да ги занимават / не са аниматори, аниматор според тълковния речник е художник, който рисува анимация/.

Говори се таглиш – модернизиран език, смесица между тагалог и английски. В тагалог и бездруго има много английски думи, като се добавят и още, съвсем не можеш да му хванеш края – докъде е единият и откъде е другият език. Твърде подвеждащо за чужденеца. Сред пороя от думи – внезапно позната реч, английска, наостряш уши да хванеш смисъла, но тя без предупреждение, внезапно завива във филипински и ти пак отпускаш разочаровано уши...

„Ето го и кметът Ролен Паулино” – сочи ми с поглед Агнес. Паулино е кмет от една година и е прекъснал четвъртвековното царуване на династията Гордън, за която всъщност чух добри неща от местните хора. По-късно обърнах очи към него и казах на приятелката ми, че бих искала да го снимам. Политикът като че ли само това чакаше. Уловил погледа ми, веднага скочи от стола си, почти го прекатури и се втурна към нас – успя да ме изненада със своя скок... Запознахме се и той с готовност зае поза за снимка. От поведението и стойката му се излъчваше угодничество и желание да се хареса, без да е сигурен, че ще има полза от това, така, за всеки случай... Изглежда това е едно от общите неща за всички народи – политиците, тяхното поведение и неодобрението на избирателите. Говорила съм с хора от различни страни – нито един не си харесва управниците...Както казва Дъглас Адамс: „Доказан факт е,че хората, които искат да управляват други хора, са най-малко пригодни за това. Ако някой може да се добере до поста на президент, в никакъв случай не трябва да му се позволява да работи това”. И „Той беше станал президент не за да упражнява власт, а за да отклонява вниманието от нея”.

Украсата за Хелоуин беше потресаваща. По магазините надгробни паметници и прилепи се смесваха с весела коледна украса на фона на безгрижни празнични песнички. В хотела всяка сутрин ни посрещаше разполовен труп, огромни паяци, грозни маски, секири с капеща кръв и други натуралистични ужасии. И когато най-после славният ден отмина и мислехме, че сме се отървали от вампирската декорация, персоналът бе обхванат от необяснимо вдъхновение и ентусиазъм и реши да си устрои състезание по хелоуински атрибути. Най-добрият печели хиляда песо /тридесет лева/. Хайде пак гробове, злокобни медицински сестри със спринцовки с отрова, обесени, обезглавени и много още... Струпването на печалните образи беше в хотелския ресторант и аз предположих, че скоро никой няма да стъпи в него; така и стана... Спечели Джей Си /Джон Кристофър/ - момче от охраната - с творението си „Обезглавеният вечеря” /как точно – не е ясно/ ... Вижте снимките...

Какво още остана – Денят на ООН и Мардигра /Октоберфеста/.

Световният ден на ООН е 24 октомври, чества се подписването на Хартата на организацията през 1945. Филипините е една от първите 51 страни учредителки. Денят се отбелязва най-вече в училищата, където се вее знамето на ООН, устройват се вътрешни състезания за най- сполучливи национални костюми на страните членки и се изнасят уроци за културните различия. В Олонгапо първенците дефилираха на градски парад в мол СМ, където ги снимаха и им се радваха и умиляваха най-вече техните родители. Там и аз, случайно улучила момента, направих своите снимки. Дечица – навсякъде по света чаровни.

Измисляш си празник преди 180 години и в един момент гледаш – толкова е хубав, че в цял свят милиони хора с радост го празнуват. Така е станало с Октоберфеста, роден в Мюнхен от едно сватбено веселие, а днес разпространен в много страни от германски имигранти и техните потомци. Изненадах се, когато Рон ми каза месец по-рано: „През октомври ще празнуваме Октоберфест /Мардигра на тагалог/” с тон като че ли това е исконен местен обичай. И аз го изненадах с новината, че е немски по произход. В Манила ще се танцуват баварски народни танци, ще се свири на алпийски рог и на кравешки хлопки, ще се лее бира. Тази година се отбелязват 60- годишните филипино – германски отношения и 76 –я Мардигра /улична фиеста/.

В Олонгапо се празнува три вечери в края на октомври като част от главната улица се затваря за коли, но се и огражда откъм тротоарите. Така тези, които не са си платили билет от 50 песо, остават извън веселбата и гледат само през телената ограда. Полицаи навсякъде. Привилегированите, които се разхождаме по улицата, сме по-малко от зяпачите, но музиката гърми достатъчно силно от четирите сцени, монтирани по-рано. Изявяват се местни таланти – певци и танцьори. На всяка крачка – скари с чревца на шиш, кубчета кръв, риби и царевица, дюнери, наричани тук шаварма, и готвени традиционни ястия. Няма как да се мине без любимото видеоке – направо на улицата се избират песни и се почва... В двете посоки се разминават млади хора със сериозно изражение и семейства с деца, от време на време спират да си купят някое лакомство. Не наблягат на бирата, а повече на храната. Почти не се пуши, не че има забрана. И така – до към 22 часа. Сред гладните лица, които гледат зад телта, има и деца, понякога някое по-дръзко се отскубва и се промушва на улицата, но пак остава гладно. Най-много да седне пред големия екран да гледа анимация.

Не съм била в Мюнхен по време на феста, но ми се струва, че там атмосферата е по-възторжена.

Купих си печени на жар царевици, позабравена вкусотия. Въпреки че имаше вече опечени, поставиха за мен две сурови над жарта, за да бъдат възможно най-пресни. След няколко тегела насам – натам, се прибрах, а над квартала гърмеше смесената музика от всички сцени.

 

Два дни продължава Голямата Задушница – първи и втори ноември. Моите приятели заминаха по родните си места да посетят гробовете на близките си и да запалят свещ. Правят се фамилни събирания по повод помена, но не са непременно тъжни. Дава се гощавка, хората се радват да видят роднините си след дълга раздяла.

 

Наталия БОЯДЖИЕВА

Субик, Филипините