Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.10.2011 17:19 - Наталия Бояджиева от Китай- кореспондент на Интернет радио "Татковина"
Автор: tatkovina Категория: Забавление   
Прочетен: 730 Коментари: 0 Гласове:
1



 
                          ВЪЛШЕБНАТА МОРСКА ЗЕМЯ

      Така наричат Чандао – град, спуснат върху еднименния китайски остров между морето Бохай и Жълто море. Окръг Чандао се намира в провинция Шандун, на север от Пънлай и включва архипелаг от тридесет и два острова. Десет от тях са заселени (общо 52 000 жители), останалите са необитаеми. Веригата от острови е известна с красивите си плажове и живописни варовикови скали.

     Главният поминък тук са морските ферми, в които се отглеждат любими китайски лакомства – морски краставици (не растението, а вид скъпо мекотело с жилаво месо), морски охлюви, таралежи, миди, кафяви водорасли, дори риба. Другият отрасъл е туризмът, но отскоро. До преди три години Чандао е бил затворен за чужденци поради многобройните си военни съоръжения. Островитяните незабавно са докладвали всички външни лица на властта. Западноевропейците, откривани на острова, бързо бивали натоварвани от полицията на следващия ферибот за сушата. Островите са открити за чужденци едва от декември 2008 и заради дългата изолация са сравнително непознати за външния свят.

    Днес Националният горски парк и природният резерват привличат почитателите на незасегнатата от цивилизация природа. Птичият остров е спирка за почивка на десетки хиляди птици от повече от двеста вида, които всяка година прелитат от тук. Остров Дахейшан пък е дом на повече от 10 000 змии. Друг известен остров е Зушан с неговите бамбукови гори и фантастични скали...

 

    Качваме се с моя водач Джанбин на пътническо корабче от морската гара в Пънлай. Морето е сиво притихнало и за 40 минути сме отсреща – в Чандао. Няма места на кея и ние се прилепваме до друго пристанало карабче. Вземаме го на абордаж с помощта на екипажа (мъжете отказват помощ) и от там стъпваме на сушата.

   Бродим по сънливите улици в търсене на ресторант, защото вече минава 11 – часът, в който цял Китай сяда да обядва. Естественото любопитство към не-азиатците отдавна не ме впечатлява, свикнала съм с втренчените погледи и вкамененото изражение на изненада щом ме видят. Впрочем местните се бяха изпокрили. Може би поради упоритата пелена от топъл дъждец, която се редуваше с мараня, а може би просто предпочитат да си празнуват вкъщи.

    И пак не можахме да се разберем с Джанбин кое е лято, и кое – есен. Това, което за нас е краят на лятото, за китайците е „средата на есента”. Така се нарича и празникът, чиито последен ден изтича днес, 12 септември (миналата година писах за него в пътеписа „Празник „Средата на есента”).

   Вървим си ние, а едно червено такси пълзи угоднически покрай нас. Резюмето на английски от дългия упоителен разговор между двамата е кратко: „Шофьорът предлага да ни закара донякъде...” Бин го мързи да превежда, примирявам се – така е, който не учи китайски, ще трябва да се задоволява с резюмета... Таксиджията извоюва известна победа като си даде визитката и отпраши нанякъде. Спряхме друго такси, което да ни покаже ресторантче с морска храна (а и каква друга на един остров). Защо не взехме първото такси – не ме питайте, не всичко ми е ясно тук, в Китай...

 

   Докато си хапваме миди и риба на фурна, ще ви върна две години назад с няколко слънчеви августовски снимки, които дъщеря ми направи из морето между множеството острови. Това беше първото ни стъпване тук. Бяхме поканени на риболов от наши китайски приятели, които знаеха, че синът ни е запален рибар. Излязохме с лодка измежду островите и се насладихме на чудни гледки, докато ловяхме риба с корда на ръка – за какво са ни въдици! После занесохме добрия улов в едно от малките крайбрежни ресторантчета, където ни го изпържиха.

       Домакините настояваха, че трябва да видим и едно уникално за света явление – водната граница между двете морета – Жълто и Бохай. Паметник на върха на един хълм отбелязва този природен феномен. Само от тук с помощта на телескоп се вижда очертаната ясна граница – наистина е фантастично. Вълните на двете морета се пресрещат и се удрят една в друга – без видима суша. Дори и фауната в моретата е различна! Седиментните скали, образувани чрез утаяване на скални частици, оформят дълъг подводен риф с есобразна форма, наричан от местните хора „опашката на остров Чаншан” и той бележи естествената граница между двете морета. Застанали на нея, вие чувате музиката на вълните и от Бохай на запад, и от Жълто море на изток.

 

       Прелитаме през двете години обратно до септемврийския обяд с Бин. Той вече вика по телефона онова, първото такси, което бяхме пренебрегнали в началото. След дълга обиколка из дъждовния остров пристигаме до входа за скалите Джиуджан. Те са се формирали от натрупването на утаечната скала през времето, когато са се образували и Хималаите – преди сто милиона години. Това е най-красивата част от геопарка Чандао. Скалното тяло е повече от 400 метра дълго и с височина сто метра. Съставено е главно от масивни кварцити с плочи и шисти (тънко наслоени скали без изменен първичен състав).

       С обиграността на човек, който се прехранва от туризма, шофьорът ни заведе до картата на комплекса и ни посочи най-ярките места. После предложи да ни направи обща снимка до огромния камък, поставен на входа. Подобни камъни ще видите разхвърляни в привиден безпорядък из всички китайски паркове. Върху тях обикновено има написано нещо важно и мъдро, което послание остава за векове...

     На първата панорамна площадка ни посреща женското превъплъщение на Буда – Гуанин, богинята на милосърдието. Пред статуята горят благовонни свещи, постелките очакват богомолци за молитва.

     А зад нея е входът на тунел – бомбоубежище, прокопан под острова по време на войната. Напъхахме се в него и дълго вървяхме в полумрака, докато от тъмното не изплуваха няколко стражи, подобни на рицари – от бронз. Към изхода също бронзови барелефи разказваха древни легенди. Дори и най-прозаичният тунел може да бъде одухотворен – в Китай.

   

    Погледнат отвисоко, пейзажът изглежда сюрреалистично. Тук сякаш великан си е играл на топчета и ги е оставил пръснати под сипея на брега, там назъбеният профил на скалите е като разрязана торта, по която личат разноцветните наслоявания на времето – художник... В праисторията сме. Сред галерията на природното изкуство навлизаме в класически морски пейзажи с изрязани скали и спокойна вода, в която да се отразяват. Причудливи форми на скални образувания, скулптура на богинята Мазу  в една скална ниша, висящ дървен мост, който романтично се вписва сред природния разкош.

 

    Все още потопени в природното величие, поемаме по алея, която ни извежда до... музея на Мао. Контрастът с преживяната извечна красота е неочакван, но как ще пропуснем тази значима фигура от новата китайска  история...

    Музеят е скромен като площ (само четири зали), но затова пък пълен със значки, статуетки, сувенири и часовници с образи на Великия кормчия. Минаваме от зала в зала, а в последната ни очаква изненада – не, не е мумията на Мао, тя е в Пекин, в мавзолея. Златиста статуя на Вожда с развяно палто, пред нея на поставка запалени благовонни свещи като пред божество и традиционната постелка за молитви на колене, доста протрита. Поглеждам въпросително моя спътник – дали и той мисли, че Мао е бог. Не, не мисли. Рядко отношението към историческите фигури е еднозначно. Някои хора очевидно го обожествяват, портретът му и днес гледа от всички банкноти на китайския юан. Официално е смятан за велик революционер, военен гений и спасител на нацията, неговата политика превръща Китай от аграрна страна във водеща световна сила. Но мнозина помнят и страшния глад по негово време, и ужасите на Културната революция (1966 – 1976); управлението му е довело до смъртта на 40 до 70 милиона души. Неговият режим се слави като един от най-кървавите в цялата човешка история. Постояхме в неловко мълчание пред „божеството” и тръгнахме бавно назад...

     Таксито ни чакаше пред входа, за да ни закара до следващите панорамни площадки и до Плажа на Луната (формата му е на полумесец). Есенните и зимните плажове никога не са ме изпълвали с тъга. Напротив, като морско чедо се радвам, че най-после мога да си говоря с морето насаме, без туристическият Вавилон да заглушава тези разговори... Слънцето така и не проби облаците, затова пък всичко беше дъждовно и блестеше с ярки цветове. Камъчетата по плажа – сухи, те нямат цвят. Но щом се намокрят, излъчват вълшебна пастелна светлина. Имат и други свойства – приятно хрущят под сандалите и правят хубави жабки в тихата вода... Какво пише на тези табели? „Камъчетата са национална собственост”. Извадих гузно две прибрани камъчета и ги пуснах при другите, а Бин се усмихна: „Надписът има предвид: Не идвайте с голяма кола!” Отдъхнах си – не съм нарушила закона...

   Зад съблекалните е Тюленовата градина, където в просторен басейн на открито живеят десетина тюлена. Едно момче тъкмо ги хранеше с риба, като ни видя, се провикна, че можем да купим риба от него и да я хвърляме на животинките. Е нали току-що ядоха...

 

    И когато вече се чувствах пълна с впечатления, се оказа, че има още една панорамна площадка, включена в билета (който е сто юана, към двадесет лева). На голям дялан камък е написано: „късмет, богатство, дълъг живот, щастие, а в центъра – завинаги!” Хубаво пожелание към посетителите. То е и моето пожелание към вас, читателите.

 

     Другото е ясно – ферибота и обратно в добрия стар Пънлай. До скоро, Чандао!

 

                                                                                      Наталия  БОЯДЖИЕВА




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tatkovina
Категория: Забавление
Прочетен: 143917
Постинги: 107
Коментари: 21
Гласове: 48
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930