Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.08.2011 19:08 - Директно от Китай предава Наталия Бояджиева-АРХИВ
Автор: tatkovina Категория: Забавление   
Прочетен: 2501 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 17.08.2011 09:39



 image


                                    И ВИНОТО СИ ИМА МУЗЕЙ

                                                   Разходка до Янтай

     Тръгваме за Янтай с едно приятелско българско семейство и с нашия китайски приятел Джанбин навръх китайския традиционен празник Чинмин или както го наричат още Чист светъл празник, както и Ден за почистване на гробовете. По нашему Задушница, но една доста по-различна Задушница. Чества се на 104 – я ден след зимното слънцестоене. Конфуций е синтезирал значението на празника с няколко думи: „Какво не може да няма човек? Предци.”

     Денят е една възможност за китайците да си спомнят за своите предци и да ги почетат на местата им за вечен покой. Млади и стари разговарят с душите на починалите си близки, уверяват ги колко им липсват, спомнят си миналото с тях, разказват им за промените в живота си, мечтаят за добро бъдеще. Почистват гробовете и оставят цветя, храна, чай и вино. Палят хартиени пари на гроба, за да не са бедни покойниците в отвъдното (тези книжни пари са копия на истинските и се купуват от магазина).

     Минахме с таксито и покрай гробища, пред които бяха паркирани много коли. Някои хора носеха върбови клонки, които ще оставят на гробовете или ще закачат по-късно на портите си. Те вярват, че клонките на върбата ще държат заключен духа на дявола, който броди на този ден.

    Празникът не е само тъжен – пословична е несломимата жизнерадост на китаеца – семействата излизат сред пролетната природа, навестяват роднини, често ще видите в небето да се реят хвърчила във форма на животни или маски на герои от Пекинската опера.

    Чинмин заема неизменно своето място в китайската култура в продължение на 2500 години. Прекъснат е само веднъж – през 1949, когато комунистическата партия го е забранила. Но през 2008 г. неговото честване е възобновено като официален празник  в Китай.

    Като всяка китайска традиция, и тази почива на легенда. Чинмин произлиза от деня Ханши (Ден само със студена храна), посветен на Джие Дзитуи, починал през 636 г.пр.Хр. Той е бил верен служител от свитата на дук Уен от град Джин, преди още той да стане дук. На деветнадесетата година от заточението на Уен те останали за дълго без храна. Неочаквано Джие сварил супа от месо за Уен. Заточеникът много се зарадвал, но се и зачудил как слугата му се е сдобил със супата. Оказало се, че Джие е отрязал парче от бедрото си, за да приготви супата! Господарят бил толкова трогнат, че обещал да го възнагради един ден. Но Джие не бил човек, който търси отплата. Той просто искал да помогне на Уен да се завърне в Джин като дук. Когато това се случило, верният и добър човек напуснал службата и се скрил от погледа на дука. Уен възнаградил хората, които му помогнали през десетилетията. Но по някаква причина забравил за Джие, който се бил преместил да живее в гората със своята майка. Дукът отишъл в гората, но не могъл да намери помощника си. Тогава наредил да запалят гората, за да излезе от нея Джие. Но не станало така – преданият човек загинал в пламъците. Разкаян, Уен заповядал три дни да не се пали огън в памет на Джие. И днес окръгът, където той е загинал, се нарича Джиесиу (мястото, където Джие почива в мир), а денят е „само със студена храна”.

     С тази екзотична легенда в мислите продължаваме към Янтай – обикновен китайски седеммилионен град. Дълго се пътува от предградията към центъра, но по улиците не се чувства пренаселеност. Времето – типично пролетно, народът наизлязъл радостен на въздух. Джанбин си беше приготвил лист с адресите на някои музеи – по моя молба. Той е от Хубей в Южен Китай и този край също му е непознат. Първо ни заведе в Културния център – огромна сграда, китайците си падат по мега сгради, улици и градски пространства. Подобно на нашите културни дамаве и читалища, и тук деца и възрастни могат да се посветят на любими изкуства – пеене, танци, калиграфия, китайско рисуване, европейска живопис, народни и класически инструменти.

    Янтай е разположен на брега на морето Бохай в свеероизточната китайска провинция Шандун. Името му означава „димяща кула” и идва от наблюдателните кули, построени на връх Чи през 1398 г. – при царуването на император Хонгу, основателя на династията Мин. От кулите стражите са сигнализирали с дим за нашествието на японски пирати.

    Регионът на Янтай някога е бил феодално царство на име Лай до периода „Войни между царствата”, траял от 475 г.пр.Хр. до 221 г.пр.Хр., когато е наречено царство Ци.

    Едва през 1861 г. Янтай отваря пристанището си за търговия със света. Седемнадесет нации, включително британската, откриват посолства в града. Последователно той е бил във владение на британци, германци и японци. Днес е вторият индустриален град в провинция Шандун след Чиндао. Областта е известна с производството на череши (дори и през зимата зреят в оранжерии) и на ябълки (местните хора вярват, че тук растат най-хубавите ябълки в света).

    След като се насладихме на традиционни китайски акварели в Културния дом, Джанбин ни поведе към Музея за стара култура с храм на морската богиня Мазу в двора му. Храмът е действащ, можете да запалите свещ пред олтара на Мазу – закрилницата на моряците и рибарите. Изложени са литографии и акварели на стари майстори, а отстрани са строени древни китайски оръжия.

  След храма отсреща се изправя Централната порта, излязла от приказките. Украсата е изящна дърворезба с мотиви и сцени от старата китайска история и фолклор. Всичко е изработено с много любов и талант. Чудната порта на времето ни открива гледка към друга част от традиционната градина, в дъното на която неочаквано се издига оперна сцена от дърво.. И тя има своята история и премеждия – измайсторена е във Фуджиан и е претърпяла корабокрушение по време на транспортирането си. В Янтай я поправят и монтират в градината пред храма на морската богиня. На нея са се играели представления на Пекинската опера в чест на Мазу. Култът към тази богиня е започнал през династията Мин, когато множество храмове в нейна чест са издигнати в цял Китай. Мазу има силно влияние в източноазиатската морска култура.

 

    Мъжката част от компанията вече нямаше търпение да опита прочутите китайски вина в Музея на виното. Отидохме пеша до там, не беше далеч. Строгата сива сграда ни респектира с надпис „Музей за култура на виното Чангиу”. Билетът е петдесет юана (десет лева) с включена дегустация. В просторния двор никакви веселяшки изпълнения – спретнато шадраванче със скулптура в средата, стена с традиционни каменни релефи, стара сграда, където френски майстори винари са обучавали китайските си колеги... Единственият експонат, който загатва за несериозния характер на прочутата напитка, е самоделен музикален инструмент от винени бутилки, окачени на рамка, по които може да се „свири” с помощта на метална лъжица...

    Ето я статуята на главния виновник виното да се настани завинаги в живота на китайците. Джан Бъши е роден в провинция Гуандон. Високообразованият китайски емигрант е основател на първата в страната винарска изба, наречена „Янтайска винарска изба Чангиу” през 1892 г.

   Голямата изба Чангиу е започната през 1894 и  е завършена след единадесет години. Тя е дълбока седем метра. Естествената й температура е много добра за виното и брендито. Повече от хиляда бъчви са разположени на площ от 2666 квадратни метра и това е най-голямата изба в Азия.

     Влизаме в огромно фоайе, вдясно – бар с отбрани питиета, след който започват залите – снимки на пионерите във винопроизводството, стари етикети за вино, преси и всякакви съоръжения и реликви. И навсякъде въздухът е пропит с характерната винена миризма. Скулптури от бронз и макети онагледяват целия производствен процес – от брането на грозде до бутилирането на еликсира.

    Слязохме в избата и докато снимаме всички размери бъчви, стигнахме до мястото за дегустация. Откъснаха ни част от билетите, срещу което получихме по един пръст бяло и червено вино. Както очаквахме, червеното беше по-добро от бялото, но не и по-добро от нашето.

   За края на обиколката е запазена атракцията -  трите най-големи и най-стари дъбови бъчви в Азия – бъчвите кралски размер. Те са изработени в зората на компанията Чангиу и всяка има обем от петнадесет тона. Съвсем заслужено са покрити с дълги червени панделки, които подчертават достойнството им...

    На втория етаж са наградите на винарската изба, старинни винени чаши, сувенири и отново – скулптури за онагледяване на тайнството „правене на вино”, включително белене на кората на корков дъб. Тук се и проследява историята на виното от Библията до наши дни.

    Последва закъснял обяд и пазаруване в един от най-големите централни магазини, който по съдържание прилича на нашенски селски смесен магазин, а по площ – на малък квартал.

    Поемаме обратно към Пънлай – от двете страни на пътя  гледаме непознати реки и винарни, построени в стила на френски замъци. Понякога ей така, насред полето, изниква сред нищото стройна група високи блокове. И отново – поле... Обясниха ни, че на това място е било село, къщите са съборени и хората – настанени в новите блокове, и те да разберат от удобствата на градския живот. Обикновено някаква компания построява и фабрика наблизо, така поминъкът е осигурен.

     „Димящата кула” остава далеч зад нас, но често и с удоволствие ще се връщаме там.

 

                                                                              Наталия  БОЯДЖИЕВА




                            ПРАЗНИК  „СРЕДАТА НА ЕСЕНТА”

                                                КИТАЙСКИ РЕПОРТАЖ

 

          Тази година китайският национален празник „Средата на есента” е на 22 септември. Датата му се мени, както и датата на китайската Нова година. Празнува се на петнадесетия ден от осмия лунарен месец, което по григорианския календар се пада през късния септември или началото на октомври.

         За нас 22 септември е начало на есента, но за китайците тя е започнала на седми август. Празникът е на три хиляди  години, когато е започнало обожествяването на Луната по време на династията Сонг. Чанг Ъ е богинята на Луната – една красива девойка, което единствена живее на Луната и празнуването е тясно свързано с нея – митичната Лунна богиня на безсмъртието.

        Според „Ли Джи” – древна китайска книга, която пази обичаите и ритуалите – китайският император трябва да направи жертвоприношение на Слънцето през пролетта и на Луната през есента. Лунният сладкиш, който традиционно се подарява на този ден, заема толкова централна роля в него, че той е по-известен сред народа като Празник на Лунния сладкиш. Той е и един от най-важните празници в китайския календар и официален празник в няколко азиатски страни – Тайван, Индонезия, Япония, Виетнам и Филипините. Селските стопани празнуват края на жътвата.

 

        Лунният сладкиш е задължителен деликатес по този повод. Той се разменя между приятели и на семейни събирания за празнуването на фестивала. Една легенда описва заслугите му за отхвърлянето на монголското господство по време на династията Юан.

Скрити в лунни сладкиши, са били пренасяни тайни съобщения на парчета хартия, които гласели: „Убийте монголците на петнадесетия ден от осмия лунарен месец”. Идеята се приписва на Джу Янджан и на неговия съветник Лиу Бо Уен, който пръснал слуха, че смъртоносната чума се разпространява и единственият начин да се предпази човек от нея е като яде от специалните лунни сладкиши. Това подтикнало бързото разпространение на въпросното лакомство, с чиято помощ било координирано въстанието Хан. В нощта на Лунния празник въстаниците успешно атакували и съборили правителството. Така се възцарила династията Мин (1368 – 1644 г.).

        Друг начин за криене на съобщенията е бил те да се отпечатват с тесто върху кората на деликатеса като обикновен пъзел или мозайка. За да се прочете кодираното съобщение, всеки от четирите сладкиша, опаковани заедно, трябвало да бъде нарязан на четири части. Получените шестнадесет парчета трябвало да бъдат подредени по такъв начин, че тайното послание да бъде прочетено. След това парчетата се изяждат, за да бъде то унищожено. И до днес върху кората му се отпечатват йероглифи с благопожелания.

        Но как изглежда всъщност този малък митичен герой? Кръгъл или правоъгълен – десет сантиметра в диаметър, с гъст и плътен пълнеж. Той е обкръжен от сравнително тънка коричка и често съдържа цели жълтъци от солени патешки яйца, които символизират Луната. Яде се на малки резени и с него се пие чай.

       Различни видове плънка могат да се открият в традиционния сладкиш според културата на региона. Оригиналната и най-луксозна плънка е паста от лотосови семена. Поради високата й цена тя може да бъде заменена с паста от бял или от червен боб.

       Друг вид се нарича „Пет ядки” – орехи, тиквени семки, семки от диня, фъстъци и сусам се смилат и размесват с малтоза (малцова захар). Таро пастата е от гулия. Може още да се напълни с печен черен сусам или с дуриан – едър индонезийски плод с бодлива кора и мека бяла вътрешност.

           И към кората има специални изисквания – тя може да бъде дъвчаща, на пластове или мека.

           Известни са шест регионални стила за приготвяне на вкусотията.

           Кантонезе – в провинция Гуандонг я пълнят с шунка, пиле, патица, печено свинско, гъби и жълтъци. Жълтъците могат да бъдат четири – символизират четирите фази на Луната.

           Сужу стилът е на повече от хиляда години. Там сладкишът е едновременно сладък и пикантен (подобно на шоколада с люти чушки, който се продава и у нас). Сервира се топъл и най-често се пълни със свинска кайма.

          В Пекин са два вида – единият е повлиян от Сужу стила, а другият е с плънка от цветове на глициния и планински глог.

          Чаошан – приготвя се със свинска мас.

           Нингбо изисква пълнеж от шунка или водорасли. Вкусът е лют и солен.

           Юнан – различни видове брашно се комбинират в тестото, което е сладко.

            Съвременните лунни сладкиши приличат на традиционните, но с някои промени. Причината е, че хората почват повече да се грижат за здравето си. Вместо със свинска мас и много захар, сега се предлагат варианти с плодове, кафе, шоколад, ядки, кисело мляко, желе и сладолед без мазнини. С фибри и малко захар – младите хора ги приемат добре.

          В момента магазините са пълни с купища луксозно опаковани кейкове с разнообразни цени – кутията може да струва от 40 юана (8лева) до 2000 юана (400 лева). Още на другия ден след празника от тях няма да има и следа, до следващата година.

          Какво още се прави по традиция на този ден? Китайските семейства и приятелите ще се съберат, за да се възхитят на блестящата луна в средата на есента, ще ядат специалните сладкиши и помело (вид тропически плод) заедно на лунна светлина...

Различни регионални обичаи придружават празника – например някъде садят дървета и кадят благовония в чест на Лунната богиня, другаде поставят кори от помело на главата на някого или пускат в небето летящи фенери. Това е много феерична гледка – да видиш как се откъсва от протегнатите ръце люлеещо се пламъче, полита в черното небе и заживява собствен живот – като истинска звезда – вълнуващо е...

         Често се танцува и Танцът на Дракона.

          До следващата Среда на есента.

 

                                                                                          Наталия  БОЯДЖИЕВА





image

image



image


image



                           ЛЮБОВТА Е ПРОЛЕТ, НО ЦЯЛА ГОДИНА


      Настройте се празнично – днес ще ви водя на китайска селска сватба, която обаче започва от града...

     „Ще се оженя след два месеца” – това слушахме от нашия приятел Лианг, откакто сме дошли в Пънлай преди година. Тогава младежът си купи къща на два етажа с двор и цяла година я стяга с помощта на приятели. Най-после новият му дом е готов и сватбата – насрочена от майките на бъдещите младоженци. Датата е 27 ноември.

    Лианг е шофьор на такси и откакто се запознахме, напредна много с английския. Той е доволен, че това му носи повече доходи. Приятелката му Лиу, с която са заедно от седем години, е не само изящна красавица, но и момиче със светла и чиста душа, веднага ни допадна. Двете със сестра си държат малък салон в центъра – сестра й е фризьорка, а Лиу – козметичка; и двете са сръчни и много търсени.

     Три дни преди сватбата двамата влюбени ни донесоха голяма червена покана, изписана калиграфски с йероглифи. Разпитах познати какво се очаква от нас – обичаят изисква да се подари на младото семейство определена сума пари, поставени в  празничен червен плик. В такива пликове се дават пари и за Нова година, и по други тържествени поводи.

    В събота сутринта пристигна с кола един приятел на Лианг да ни вземе. Не видяхме подписването на брачните документи, тъй като то става в делничен ден в общината без специална  церемония. В миналото брачно свидетелство не се е издавало. Сватбената гощавка е била достатъчна да удостовери брака. Веселбата се оставя за почивните дни в дома на родителите на младоженеца – в нашия случай в село Чъ Ли Джанг Джиа, в полите на планината Айшан. Сватбеният обичай има известни различия в отделните провинции, аз ще ви разкажа за традиционната китайска сватба в провинция Шандун.

    И така, още сме в Пънлай, в дома на Лианг. В хола сме само жени и деца. Това разделение между мъжете и жените продължава до края на сватбата. В една малка спалня на първия етаж е изложен пред погледите на гостите чеизът (спални завивки), донесен предварително от майката на булката. Докато разглеждаме  сватбените снимки по стените, направени още през май, по даден знак приятелките на Лиу хукват към външната порта. Затискат я с ръце и се започват шумни преговори с младоженците и с приятелите на Лианг. Емоционалният разговор завършва с червен плик с пари, подаден през процепа на вратата. Първото препятствие е преодоляно – всички влизат в двора. Но ето ти нова драма – сега пък вратата на къщата е залостена и се започва ново тропане и викове. За втори път се вади вездесъщият червен плик и той отваря втората врата. Ще има и трета – в селото, но ние се надяваме Лианг да се е запасил с достатъчно червени пликове...

    След символичното влизане в бъдещото семейно гнездо, потегляме към морската алея за снимки. Необичайно студено е, край морето брули пронизващ леден вятър. Лиу е в ефирна дълга бяла рокля по западен образец, която по-късно по време на обяда ще замени с традиционната китайска червена булчинска рокля. Лианг е в тъмен костюм, с бледорозова вратовръзка върху бялата риза. Млади, красиви, влюбени и щастливи – пожелаваме им така да си останат цял живот!

     Студ – не студ, младоженците седнаха по турски на тревата най-непринудено с все сватбена премяна и заиграха една детска игра с ръце – едновременно си показват един на друг  разтворена длан, юмрук или два пръста. На победителя му се изпълнява желание – и то беше едно – целувка! Иначе, до края на сватбата – никакво „горчиво!”, никакви целувки пред хората,  никаква външна проява на близост – не са приети в тяхната култура.

    Фотографът ни води на различни живописни места край плажа и в парка. Аз следвах неотлъчно младоженците и направих купища снимки. Накрая притичваме към колите, подгонени от бурния вятър.

    Пътуваме до Чъ Ли Джанг Джиа около час. От двете ни страни  са се ширнали ябълкови градини – гордостта на този край. Навлизаме в селото и сватбената кавалкада спира пред висока алена надувна арка със строени до нея празнични оръдия, украсени с панделки. Оръдейните залпове известяват, че тук сватба ще има – не остана ни човек, ни птица в селото да не са разбрали. Когато оръдията замлъкнаха, неочаквано за мен от червената кола изскочи булката, стрелна се бързо под арката и хукна сама по улицата нагоре. Почти като Пепеляшка на бала и пак е свързано с обувки – после разбрах, че се страхувала приятелите на Лианг да не я настигнат и да й вземат червените булчински обувки. Никой не можа да я настигне, колкото и да тичаха – спортна дама излезе. Пристигна си с обувките до родния дом на Лианг.

    Сватбарите се проточихме в дълга редица след нея (150 души бяха поканените, и то само от страната на младоженеца. На следващия ден се прави друга почерпка в родното село на булката само за нейни роднини и приятели). Но не предвидихме , че ще ни спрат червените ленти пимпао, постлани по улицата до дома. Пимпао са фойерверки, които изпускат гъст дим, свистят и гърмят страховито. Така по задимената улица стигнахме най-после до втора червена арка като дъга, след която дълга червена пътека ни отведе до дома, където е израсъл Лианг. Минахме развълнувани по червения килим като на кинофестивал, но уви – отново залостена порта. Украсена с ленти с благопожелания и с червени фенери, но – не пускат да се влиза. Вече знаем и очакваме сцената с тропането и преговорите, докато накрая червеният плик слага край на драмата. Залостените врати са символ на трудностите, които трябва да преодолява занапред младото семейство.

     Влизаме в двора, а там под един навес врат два казана със сватбения обяд. Булката притича в къщата и седна върху едно голямо и високо легло до прозореца (по-късно разбрах, че това е легло – печка като в руските приказки). Пред нея на ниска масичка беше поставена храна за почерпка със символично значение – жените си вземаха и наричаха хубави пожелания за младата невеста. Кръглите бисквити са символ на юана – както монетата не може да бъде счупена на две, така и те да не се разделят и бракът им да  се запази завинаги. Бонбоните предвещават сладък живот, а семките – скоро да се сдобият с наследник.

     Мъжете в това време се редяха с делови вид пред една маса, където един човек записваше имената им на червена хартия и колко пари са подарили на младото семейство. Дадохме и ние своя червен плик. Списъкът и парите се предават на младоженците след сватбата.

    Един младеж ни се представи като братовчед на Лианг и ни отведе в неговия дом на гощавка. Гостите бяхме разпределени в няколко роднински къщи, тъй като не можем да се поберем в една. Мъжете и жените са разделени на различни маси, но аз останах на мъжката, тъй като само там имаше човек с английски, а не исках да пропусна възможността да науча нещо повече за ритуала. Надявам се да са ми простили тази волност. Впрочем, ние бяхме техните специални гости и вниманието към нас беше подчертано – само нашите чаши за чай имаха капачета, за да не изстива бързо чаят, главата на шарана сочеше към нас, чакаха първи да си вземем от всяка гозба...

     Около голямо стенно огледало бяха залепени ленти с цитати от Мао.

     Братовчедът Шинг Ионг обясни, че повече от двадесет вида блюда са приготвени за празника, предния ден са заклали прасето и всичко е прясно. Освен свинско, имаше пиле, риба и всякакви морски дарове и друга храна, непозната за мен. Чиниите идваха с голяма бързина, масата се отрупа и, разбира се, повечето храна остана – но такъв е обичаят. Атракция бяхме и ние за тях – помолиха да ни снимат как сръчно си служим с вилица (отнякъде намериха две вилици за нас, но не бяха виждали наживо някой да ги ползва)... За мен пък остана загадка как Шинг с две пръчици разряза печеното пиле на парчета. Зеленият чай се лееше изобилно, друго не се пиеше. Жените нито пушеха, нито пиеха алкохол. Тихи разговори и обилна храна. Никаква музика, няма и  танци!

Ако става дума за фолклорен фестивал, Китай се представя с много феерични изпълнения, но подозирам, че са само сценични – измислени от хореографи за сцената. В ежедневния си живот китаецът не танцува, дори и на сватба.

     Към края на обяда минаха младоженците да вдигнат наздравица с всеки гост. Лиу беше вече в червената си рокля. Лианг лично напълни чашите, напитката пак беше чай. Благословии, шеги, смях...

     След около два часа сватбарите, сити и доволни, си тръгнаха всички едновременно.

Със сърца, препълнени от щастието на нашите приятели, потегляме  и ние със съпруга ми.

    Епилог

    Това е в китайския север. За допълване на представата, ви показвам сватбени снимки и от китайския юг, правени от моята приятелка Уан Уей по време на едно нейно пътуване до село Шитанг, близо до Шанхай, както и от Чиндао (този град пък е на север от Пънлай).

  

                                                                        Наталия  БОЯДЖИЕВА

image


image


image


image

image


image


image


image


image



 

 
                              МОЕТО  МАЛКО  ДАМСКО ОБЩЕСТВО


      Преди да ви разкажа за Осмото чудо на света, искам да ви пренеса в едно малко пънлайско чудо – моето дамско общество. Повече от година посещавам първия танцов клуб за жени в града – Школата, както аз я наричам. Освен индийски танци, в нея се изучават йога, джаз балет и класически балет.

     Избрах си едни от най-старите танци в света, които и днес продължават да се изпълняват, и не само в родината си. Първо малко ще ви разкажа за тях. Класически индийски танци е събирателно име за разнообразните музикално-театрални стилове, чиито канони са определени в древните свещени писания за сценичното изкуство на Индия отпреди 2400 години. Те се състоят не само от танцови движения, но и от мимически театър и така наречения мудри – език на жестовете с ръце, чрез който се разказват истории.

     Танцовият стил Катак произхожда от Северна Индия. Характерни за него са бързите движения с крака, въртене и използване на изражения на лицето. Възниква като религиозна танцова форма – странстващи разказвачи комбинирали музика, танц и актьорска игра, за да разпространяват религиозните притчи от индийските епоси.

    Баратанатям е танцов стил от Южна Индия, изпълняван в древността като свещенодействие от храмови танцьорки, чийто танц е посветен на Богинята Майка. Това са стиловете в школата и те нямат нищо общо с боливудските танци.

    Отначало е малко необичайно да се наблюдава как китайки изпълняват индийски танци, но бързо се свиква с гледката. Музиката е страстна, наелектризираща, гласовете на певците – прочувствени, и въпреки че не разбираме думите – завладяват.

    Но най-омагьосана от индийската култура е Маа – нашата млада учителка. Като малка мечтаела да стане модел, но на 20 - годишна възраст се увлича по индийските танци, бързо напредва и от три години е най-обичаната учителка по танци в града. Чаровна и духовита, тя често разсмива с шегите си своите ученички (аз не  разбирам думите й, но смехът е заразителен и сърцето се отпуска).  Много прецизна, Маа старателно извайва всяко движение, докато не се убеди, че е усвоено. А движенията са многобройни и не се повтарят от един танц в друг. За пълното научаване на един танц обикновено са нужни два месеца ежедневни репетиции. Два пъти в годината девойката заминава за Цинан (областния център), където в продължение на  месец учи нови танци при една индийка.

     Много китайки са привлечени от танцовото внушение и школите се роят от четири години насам. Попитах в клуба защо не се изучават китайски танци. Трябвало да се започне от много рано, защото те са трудни почти като класическия балет. Докато за индийските танци нито възрастта, нито особеностите на фигурата са пречка, поне тук, в Китай.

    Търся сравнение на атмосферата в клуба с нещо познато от родния град – сещам се за варненските Римски терми – не просто баня, а истинско средище на градския живот в тогавашния Одесос. Хората са се събирали в Термите като на площада – да общуват, да си почиват, да сключват сделки, да спортуват... Така и нашият клуб, макар и много по-малък, е не просто място за спорт, а и  за социални контакти. Корените на тази нужда от близост и духовно родство сред жените откривам в далечното минало. Векове наред, чак до 1930 г., когато официално се забранява, китайките са бинтовали стегнато стъпалата си (лотосово стъпало – на рентгеновата снимка се вижда ясно деформацията) – до  осакатяване – с надежда те да останат малки и девойките по-лесно да се омъжат. Като се придвижвали трудно, те живеели в почти пълна изолация. Жените от провинция Хунан измислили да общуват помежду си с древен писмен код – нюшу. Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи. Някакво подобно сестринство се оформи и в нашия клуб. Въпреки че съставът му е непостоянен, приятелският дух и непосредственост присъстват винаги.

Чувствам се част от тази общност и това ми носи радост.

      Веднъж една от танцьорките ми каза на английски със светнало лице: „Казаха ми, че си чужденка, но аз не вярвам!” От тогава се поглеждам изпитателно в огледалото – дали пък няма промяна... Още повече, че на няколко пъти ме спират на улицата непознати, за да ме питат как да стигнат до определено място в града – явно, вземат ме за местна.

    Особено щастлива се почувствах, когато обявих, че заминавам за три месеца за родината си и няколко гласа спонтанно извикаха: „Не, не, Натали, не!” Така ми се стопли сърцето...

     Тук се запознах и с най-добрата си приятелка Сун. Тя е лекарка и човек с голямо сърце. Много пъти ми е помагала в трудности, а приятел в чужбина е нещо неоценимо.

    Майките често водят малките си момиченца в детската група – отрано ги приобщават към грацията и изяществото на танца.

    Да ме бяхте видели отнякъде как учих китайките на право хоро! Как – много лесно – като ме стегна шапката и в една от почивките затропах Дайчово, ей така – без музика... Реших, че в тази зала ще се играят и български хора – и други народи имат красиви танци, не само индийците. Запалените танцьорки се заинтересуваха от стъпките. Следващия път Наталито, заредена с музика на най-хубавите ни танци, поведе хорото. Бързо научиха стъпките, но нали техните танци са индивидуални, все се отцепваха настрани, та ги завръщах към общността...

    Освен обичайните за дамско общество клюки и информация за евтини стоки (особено важно!), се обсъжда например и това – кой познава подходяща партия за близко момиче или момче – трябва да го задомят. На възмущението ми защо се месят в живота на хората, ми отговарят, че това е единият от двата начина човек да се ожени тук – или да срещне половинката си в предприятието, в което работи, или да търси помощта на посредник.

   С това някак си се примирявам, но има нещо, което определено кара българското ми възпитание да се бунтува – учителката посочва грешките на ученичките с подигравателен смях и ги пародира! Какво да се прави – сблъсък на култури! Ученичките ни най-малко не се засягат, а се присъединяват към смеха. Изключение обаче направи едно момиче, което не можа да понесе иронията към пълната му фигура, и повече не стъпи в клуба. Ако не могат да изпълнят правилно някое движение, танцьорките навеждат глава и отиват на последната редица самонаказани или дори някои си удрят главата в стената – като по филмите; добре, че е дървения...

   Как разбрах, че тези танци никога няма да видят публика. Един ден, облечени в индийски носии, подрънквахме радостно паричките, пришити към кърпите, когато ненадейно на вратата на залата застана мъж. Не стана ясно защо е дошъл – веднага се чуха ужасени писъци и жените се разбягаха насам – натам като се блъскаха една в друга, сякаш не мъж, а зъл дракон бе долетял. Учителката веднага бе наметната с дълго палто, за да може да излезе и да прогони натрапника. Впрочем не се наложи – той бързо изчезна, смутен от истеричната реакция. Такава паника бях виждала само веднъж преди това – по време на екскурзията до Луошан, когато роботът в мината проговори с човешки глас („Магията Луошан през октомври”)...

  Иначе „колежките” ми са спокойни, ведри и доволни от живота. Това може да се каже и за останалите хора, които срещам в магазина и на улицата. Независимо от възрастта.

  Милите ми момичета! Днес отново предстои да се срещна с тях – в нашия Павилион за жени ( както аз го наричам, но не по Пърл Бък). Благодаря ви, китайски приятелки, за гостоприемството, откритите чисти сърца и за вашата жизнерадост! Един ден ще науча трудния ви език и ще ви кажа тези думи на него.

      Епилог

       Докато част от дамското население танцува, друга част – бабите – размахват мечове в парка. Мислите, че се шегувам ли? Ето доказателството. Китайската баба е опасна – не знаеш какво държи зад гърба си...

                                                                                       Наталия  БОЯДЖИЕВА


image



image

imageimage

image


image


image




         

                 
    НАНДЗИН  -  СТОЛИЦА НА ДЕСЕТ ДИНАСТИИ

                                                               Първа част

 

  За да бъде очакването по-напрегнато и целта – по-жадувана, пътуването ни се отложи. Опитах се да се примиря с мисълта, че няма да посетим сега (а кога ли?) две от древните китайски столици – Нандзин и Сиан, но не ми се получи... След няколко дни терзания дойде добрата новина – ще се пътува!

  В четири сутринта пристигна кола, която да ни откара до летището в Чиндао (друг мой желан град за гостуване). От там ще вземем самолет до Нандзин.

  Пътуваме през нощен Китай по изпънатата като стрела магистрала. В средата й от време на време трепкат пъстри светлинки, за да държат вниманието на шофьорите будно. На няколко места спираме пред бариери, където плащаме пътна такса и... с изгрева на слънцето пристигаме в Чиндао. Огромният град полека се разбужда и разтърсва рамене, но трафикът все още е слаб. Прекосяваме града за час и сме на летището. Полетът е навреме и скоро кацаме в Нандзин.

 

  Началото на ноември е, но тук е сравнително топло. Влажният субтропичен климат личи и по омарата, която не се вдигна през целия ден. Оставяме багажа в хотела, вземаме от рецепцията карта на града на английски и се гмурваме в навалицата. Първо ще разгледаме емблемата на града – кулата Юедзиан. Докато чакаме за такси на улицата (трудна задача в един осеммилионен град), до нас достига характерният звук на китайска популярна песен. На входа на близкия пазар трима души, на пръв поглед ощетени от природата, са избрали един достоен начин да припечелят – като веселят съгражданите си със своето изкуство. Духът  тържествува над материята... Пуснахме и ние своята лепта в поставената за целта кутия под одобрителните погледи на местните хора и зачакахме транспорта си.

      Древна пословица казва: „Всички сполуки идват от Югоизток и се събират на място, наричано Дзинлин” (старото име на Нандзин). Нандзин означава „южна столица”. В историята на Китай повече от десет царства избират града за своя метрополия. Той е назован „Старата столица на десет династии” и притежава изключително културно наследство.

    Преди още историята да започне да се записва, човешки крак е оставил отпечатък завинаги именно в Нандзин. В източните му предградия учените са открили череп на Нандзинския Хомо еректус на възраст 500 000 години. А в югоизточната част се намира древното местоположение на Хомо еректус от Лишуи, чиято възраст е десет хиляди години.

    Няколко неолитни селища отпреди шест хиляди години са разкрити между езерото Суаню и река Яндзъ (впрочем името на цялата река е Цанджан – Дългата река, а Яндзъ китайците наричат само долното й течение до делтата). Има и много селища от бронзовата епоха по течението на реката – като града Хушу, дал началото на Хушу културата.

    През 472 г.пр.Хр. след разрушаването на царство У император Гоу Дзиан  изградил град Юе – на югоизток от днешната порта Джонхуа, откъдето започва Нандзин. Император Уей от царство Чу разгромява царство Юе през 333 г.пр.Хр. и построява град Дзинлин върху каменен хълм, така че Нандзин е носил и това име. Следва епохата на Трите царства, когато през 229 г.сл.Хр. Сънчуан става император на Източен У и премества столицата в Нандзин. Това е и първото име на столица в цял Китай – една от Четирите велики древни столици на Поднебесната империя.

    Днес градът развива електроника, автомобилостроене и стоманодобив и е втори търговски център в Източен Китай след Шанхай. Обявен е за един от най-хубавите градове за живеене в страната. Най-красив е през пролетта според Уан Уей – моя китайска приятелка. И през ноември беше прекрасен и зелен, а представям си като се покрие и с майски цветя ...

    С пет характерни неща е известен Нандзин и за двата дни в него се запознахме и с петте.

   Специалитетът „варени солени патици” е с хилядолетна история – съвсем естествено за град, разположен на голяма река. С бяла кожа и нежно месо, без да са прекалено мазни, те са много вкусни. Видяхме ги да висят пред много хранителни магазинчета по старинната уличка зад хотела – мазнината се отцеждаше върху хартия, постлана под тях.

   Опитахме и чая „Дъждовно цвете” – ароматът му е неповторим и той е търсен като един от десетте най-хубави чая в Страната в центъра на света.

   „Златна диря” е уникална техника в рисуването на орнаменти, която се използва в изкуствата и занаятите главно за декорация на сгради, съдове и прибори.

   Речно камъче „Дъждовно цвете” е името на един от най-ранните декоративни камъни в света. Такива камъчета, изгладени от водата и после подбрани и изрисувани от изкусни майстори, могат да се купят и сега от малките магазинчета по старата уличка. Наричат ги още камъни – яйца. Няколко бяха изложени и в кулата Юедзиан, в която ще влезем след малко.  „Дъждовно цвете” тук наричат и полускъпоценния камък ахат – талисман на художниците. В него се виждат много фини ивици, различни по степен на прозрачност и по цвят, понякога въображението различава в тях цвете. Китайците вярват, че ахатът удължава живота на притежателите си, че сдружава хората и носи успех в работата.

    „Брокат, изпъстрен с облаци” наричат Нандзинския брокат, който съчетава есенцията на модерното изкуство на коприната и технологията на древни династии. Нарежда се на първо място сред най-известните копринени фабрики от древен Китай до днес. С него са плащани данъците към императорските фамилии през династиите Юан, Мин и Цин.

На юг сме и хората са по-дребни и мургави, отколкото в северен Пънлай, но също така страстно обичат да се пазарят.

Цената на рисуваните копринени шалове е приемлива, но не пропускайте да се попазарите – не отнемайте удоволствието на продавачите. А и може да  смъкнете цената наполовина. Отнесох  и аз у дома няколко рисувани шала  – нежни, леки и прозрачни като въздишка.

    Вечерта излязох по старата уличка, когато заръмя топъл дъждец. Няколко минувачи веднага отвориха чадъри, явно вечерният дъжд е нещо обичайно за ноември.Светлините от магазинчетата се отразяваха живописно по мократа улица.

В този момент се появи човек, впрегнат в рикша, успях да го хвана в кадър. По-късно ми обясниха, че рикшите, теглени от хора, за забранени тук, но май само... денем. Нощем полицаите се прибират и хората с рикши излизат навън. Веднъж се бяхме возили на рикша в Цю Фу, тъй като нямаше друг начин да стигнем до гроба на Конфуций. Но човекът, който я караше, беше  на мотор. Не бих се качила на такава, теглена от човек.

    Докато ви разказвах за историята на града и неговите специалитети, най-после пристигна такси. Показваме на шофьора по картата къде да ни закара и даже успяваме да го уговорим да дойде да ни вземе след три  часа. В този разговор съпругът ми впрегна всичките си познания по путунхуа и, за радост, беше разбран. Веднага пояснявам, че путунхуа се нарича официалната устна езикова норма в Китай, Тайван и Сингапур, основана на пекинския диалект; писменият стандарт се казва байхуа. Терминът „мандарин”, въведен в западните страни, не е точен, тъй като с него се обозначава северната диалектна група.

   След дълго обикаляне из нандзинските улици – ето ни най-после пред главната порта на възстановената градска стена, над която се извисява кулата Юедзиан.

 

               

image



image

image


image

image

image

 



image

image

Следва втора част

                        




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tatkovina
Категория: Забавление
Прочетен: 240009
Постинги: 107
Коментари: 22
Гласове: 49
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031