Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.07.2017 14:45 - ГЛАСЪТ НА КАМЪНИТЕ
Автор: tatkovina Категория: Изкуство   
Прочетен: 209 Коментари: 0 Гласове:
1



 

Гласът на камъните

Първа част

Имало едно време едно малко момиченце. То живеело с родителите си в закътaно планинско селце. Там, където всички хора се познавали и уважавали.

Веднъж, насред лято се извила черна буря и помела всичко по пътя си. От този ден нататък майката на детето се разболяла. Бащата повикал стария знахар на селото, който лекувал всички болести. Но положението било много тежко. Майката разбрала, че не й остават много дни на тази земя. Една сутрин повикала дъщеря си и бавно заговорила:

– Дете мое, няма да мога да се радвам още дълго на живота… Преди да си ида от този свят, искам да ти разкажа една стара история. Моята баба казваше, че това е семейна поличба и…

Момиченцето се сгушило до възглавницата на майка си с притаен дъх. Било само на седем години. Още не можело да различи приказката от реалността.

– Нощта преди да се роди моята баба в дома й спряла да пренощува една старица. Заръчала на майка й когато новороденота стане на седем години да й предаде магията на словото. Защото всяка дума крие в себе си голяма сила.

Детето се притиснало още по-силно до тлеещото тяло на майка си. И без да знае как, затворило очи, за да може да чува по-добре всеки звук, който се отронвал от нейните устни.

– Когато мен вече няма да ме има, когато останеш сама в къщи и няма с кого да си поговориш… спомни си за моя завет – и тя леко се подпряла на възглавницата. Губела и последните си сили. – Когато си ядосана, сърдита,че нямаш това, което искаш. Или когато си тъжна и объркана, че няма кой да те подкрепи. Когато се случи да обидиш някого, тогава хвърли един камък в градината…

– Но мамо, мамо, как ще ми помогне този камък? Той не може да говори като теб! Тогава какво ще правя?

– След като го хвърлиш, изкажи на глас това, което те мъчи или натъжава и ще усетиш, как лошото ще премине. И не само това… То повече няма да се върне при теб.

– И после какво, мамо? Какво ще стане? Колко камъка ще трябва да хвърля, за да бъда щастлива един ден?

– Това ще решиш ти, дете мое… Запомни – болката е сянката на щастието ти! Когато един ден се почувстваш добре и… всичко, което правиш и казваш ти носи радост… тогава повече не е нужно да хвърляш камъни в градината… тогава…

– Тогава какво, мамо? Мамо не заспивай, и после какво да направя? Мамо, чуваш ли ме?

Детето отчаяно питало, но майка му вече не можела да продължи разказва си… Била преминала вече в царството на мъртвите.

 

Втора част

Не минало много време и бащата заминал на гурбет в далечни земи. Момиченцето останало само и трябвало да се грижи за себе си.

Колкото повече дни и нощи минавали, толкова повече самотата и тъгата го обгръщали като в гъста мъгла. Тогава момичето си спомнило завета на своята майка. От този ден нататък започнало да хвърля по един камък по залез слънце, защото тогава сянката му е най-дълга… И ето, че се случило! То усещало промяната, която се промъквала като слънчев лъч през ключалката на залостена врата…

Докато един ден се почувствало толкова леко и уверено в себе си, че не изпитвало повече нужда да хвърля камъни. А и градината била вече почти пълна. Но сега не знаело какво да прави по-нататък. Вечерта запалило една свещ, затворило очи и тихо промълвило: „Мамо, знам че ме чуваш! Сега, когато нямам нужда повече от тези камъни, какво да правя с тях? Искам пак да видя цветята в моята градина!”

През нощта майката се явила в съня му и казала: „Събери камъните детето ми и ги отнеси до големия дъб, който расте на пътя пред къщата. И когато ги нареждаш, пожелавай по нещо добро на всеки един от тях. Така ще простиш на другите и на себе си!”

Призори, по първи петли момичето скочило от леглото и се заело за работа. Цял ден работило неуморно и по залез слънце камъните били на посоченото място – под сянката на вековния дъб. След като пренесло и последния камък, то приседнало доволно да се полюбува на своето творение… Положило глава до корените на дървото и се унесло в сладка дрямка. Много ли време е минало и ли не, никой не знае…

Момичето се събудило се от шепота на вятъра, който нежно галел косите му. Едно старо листо привлякло вниманието му. Било лято и наоколо рядко се виждали сухи листа. Когато се навело да го погледне отблизо, момичето ахнало от изненада. Не могло да сдържи радостта си това, което видяло скрито в старото листо… Там се била притаила една детелинка, от онези с четири листа, които ти напомнят, че щастието е винаги близо до теб.

На другата сутрин момичето отишло отново при стария дъб. Каква била изненадата му, когато видяло, че от дънера бликала бистра и чиста вода и слънцето играело в нея като й изпращало своите цветни лъчи! То навело глава и жадно отпило.

И днес, който мине по този път, се спира да пие от този извор. Легендата разказва, че там още тече жива вода, която събира в едно ума и сърцето. Нарекли го извора на щастието.

Димитринка Йорданова

Второ място – сребърен медал  в Международен конкурс за литература и изкуства "La Piazzetta" 2017 в Салерно, Италия за разказа „ Гласът на камъните”




Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tatkovina
Категория: Забавление
Прочетен: 141669
Постинги: 107
Коментари: 21
Гласове: 48
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031